Ивайло: Селският цар

От Авторката

Създаването на този роман изискваше много изследвания и отдаденост. Опитах се да остана вярна на историческите факти, но и да създам една завладяваща и емоционална история. Ивайло е личност, която заема важно място в българската история и се надявам, че успях да го представя с уважение и разбиране. Благодаря на всички, които ме подкрепиха и вдъхновиха по време на писането. И най-вече, благодаря на вас, читателите, за интереса към историята.

България, 1277-1280 г. – период на политическа нестабилност, феодален гнет, татарски нашествия и глад.

Пролог

Зимата на 1277 година беше тежка, както и времето, което я роди. Сняг, свиреп и безмилостен, покри земята, както и споменът за отдавнашната слава на България. Покри и надеждите, които се топяха като лед под горещо слънце. Гладната година изсмукваше животите, оставяйки след себе си само призраци на някогашни хора. Потънали в нищета и отчаяние, хората се обръщаха към небето, но оттам отговор не идваше.

В тази тъмна епоха, когато цар Константин Тих, болен и безсилен, седеше в трона си, а татарските орди опустошаваха земята, се роди легенда. Не от благородническа кръв, не от злато и скъпоценности, а от простия народ. От обикновените селяни, чиито надежди бяха смазани под тежестта на феодалите и нашествениците.

Във време, когато надеждата изглеждаше мъртва, се появи мъж, за когото щеше да се говори с възторг и страх. Мъж, който щеше да се превърне в символ на съпротивата. Мъж, който щеше да предизвика владетелите и да преобърне света им с главата надолу.

Неговото име беше Ивайло.

Той се появи от тъмнината, като мълния в бурята. Никой не знаеше откъде идва, но всички скоро научиха кой е. Обикновен селянин, с очи, които горяха от гняв и решимост. Мъж, който видя страданието на народа си и отказа да мълчи. Мъж, който пое върху себе си бремето на бунта, водещ своите братя и сестри към свободата.

Тази история не е за царе и крале, за златни корони и пищни празници. Това е история за обикновените хора, за тяхната борба за оцеляване, за тяхната смелост и за тяхната мечта за справедливост. Това е историята на Ивайло, селския цар, който се въздигна от праха и промени хода на историята.

Чуйте я. Защото тя е записана в кръвта и сълзите на България. Защото тя е урок, който трябва да помним. Защото тя е свидетелство за силата на човешкия дух.

Така започва всичко.

Глава 1: Мръсният сняг

Снегът валеше от седмица без прекъсване. Голям, лепкав, мръсен сняг, който сякаш носеше в себе си цялата тежест на света. Затрупа селата, скри пътищата, задуши надеждите. Ивайло стоеше на прага на своята бедна колиба и наблюдаваше как снегът поглъща всичко.

Къщата беше малка, от кал и дърво, с покрив, който всеки момент можеше да рухне под тежестта на натрупания сняг. От комина се издигаше тънък дим – признак на живот, който едва крепеше в студа. Вятърът подсвиркваше под вратата, пронизвайки костите.

Вътре, в затъмнената стая, съпругата му Рада се опитваше да запали огъня. Дървата бяха мокри, димът дразнеше очите. Децата им – малкият Петър и още по-малката Мария – се свиваха в ъгъла, обвити в парцали. Лицата им бяха бледи, очите им – големи и тревожни.

Ивайло въздъхна. Знаеше какво ги очаква. Зимата беше трудна, но тази година беше кошмарна. Реколтата беше оскъдна, татарите бяха опустошили земите, а феодалите с всеки изминал ден ставаха все по-жестоки. Данъците се увеличаваха, а зърното и добитъкът – все по-малко.