Сърцето на Царството: Една българска история

Пролог

*Старо Търново, лято Господне 1260-то.*

Слънцето клонеше към заник над хълмовете, обагряйки в злато и пурпур каменните зъбери на Царевец. Долу, в подножието, градът бавно притихваше след дългия пазарен ден. В една от къщите, сгушена близо до Янтра, възрастна жена седеше до прозореца, а пръстите ѝ умело и почти машинално нижеха мъниста на тънка връв. Лицето ѝ, набраздено от времето, пазеше следи от някогашна хубост, но очите… очите ѝ все още грееха с жива искра, когато се взреше в крепостта на царете или когато разказваше.

Внучката ѝ, малката Ирина, седеше на столче в краката ѝ.

– Бабо Радо, разкажи ми пак. За великия Цар. За Златния век.

Рада се усмихна. Колко пъти бе разказвала? Но знаеше, че тези истории са повече от спомени. Те бяха коренът, от който растеше силата им, дори сега, когато ветровете над царството отново бяха бурни.

– Добре, чедо – промълви тя и погледът ѝ се понесе далеч назад, към времето, когато Търновград беше не просто столица, а сърцето на едно могъщо царство, а тя самата – млада и пълна с надежди девойка…

Възходът на Зората (ок. 1225-1229 г.)

Глава 1: Търновградски шепот

Годината беше 1225-та. Бях на осемнадесет лета и животът в Търновград кипеше като врящ котел. Баща ми, майстор Манол, беше един от добрите тъкачи в града. Не боляри, разбира се, но и не съвсем от простолюдието. Имахме хубава къща в Занаятчийската махала, а платовете на татко бяха търсени не само тук, но и от търговци, идващи от юг и запад.

Аз помагах на майка ми в домакинството и на татко в дюкяна – подреждах топовете плат, посрещах по-дребни купувачи, слушах разговорите. И Търновград говореше. Говореше за младия ни цар, Иван Асен, синът на стария Асен, който се бе възцарил преди няколко години след смутните времена на Борил. Казваха, че е мъдър и справедлив, че иска да върне славата на България. Виждахме го рядко – величествен на своя кон, заобиколен от свитата си, когато отиваше към Царевец или към някоя от новите църкви, които започнаха да се строят. Но присъствието му се усещаше навсякъде – в по-строгия ред по улиците, в оживлението на търговията, в надеждата, която бавно, но сигурно се прокрадваше в сърцата на хората.

Един ден в дюкяна влезе непознат мъж, облечен богато, с остър поглед и акцент, който не бях чувала. Говореше с баща ми за големи количества фина вълна, питаше за пътищата на юг, към Солун и Одрин. Когато си тръгна, татко помръкна.

– От Епир е – прошепна той на майка ми вечерта. – Деспот Теодор Комнин става все по-силен. Говори се, че се кани да превземе Цариград и да се обяви за император. Нашият цар сключи съюз с него, даде му дъщеря си за жена… но Комнин е грък. Може ли да се вярва на думата му?

Този разговор ме накара да се замисля. Дотогава светът за мен беше Търновград, празниците, песните, работата в дюкяна и може би плахите погледи, които си разменяхме със Захари, младия помощник на иконописеца Йеремия. Но сега усетих, че съдбата ни е свързана с неща по-големи от нас – с думите и делата на царе и деспоти, с договори, които могат да бъдат нарушени, с мир, който може да се окаже крехък като стъкло. Чудех се дали Царят знае за тези шепоти, дали усеща опасността.

Животът обаче продължаваше. Помогнахме за изографисването на малката махаленска църква „Свети Димитър“. Захари рисуваше образа на светеца – толкова съсредоточен и вглъбен, че сякаш самият той разговаряше с него. Понякога идваше в нашия дюкян уж да купи нещо дребно, но знаех, че е заради мен. Сърцето ми трепваше, но бях твърде срамежлива, а и баща ми ме пазеше строго.