Страната на Падащите Звезди

Пролог

Всяка нощ, когато слънцето отстъпи място на луната и безброй трепкащи точици изпъстрят небесното кадифе, се случва нещо вълшебно. Ако сте търпеливи и гледате достатъчно дълго, може да видите как една от тези точици внезапно се откъсва и прорязва мрака с бърза, огнена диря. Падаща звезда!

Възрастните казват, че това са просто камъчета от космоса, които изгарят в земната прегръдка. Красив миг, който свършва с пепел и дим. Затаяваме дъх, отправяме бързо желание и светлинката изчезва, сякаш никога не я е имало.

Но какво, ако възрастните грешат? Какво, ако тези блестящи пътешественици не изгарят напълно? Ами ако огнената им диря не е край, а начало? Началото на пътуване към място, скрито от нашите очи, недостъпно за телескопите и непознато за картите.

Представете си долина, където въздухът трепти от мека, сребриста светлина, а земята е посипана с фин звезден прах. Място, където тишината не е празна, а пълна с тих, звънлив шепот – шепотът на безброй звезди, намерили своя покой. Това не е гробище за звезди, о, не! Това е техният дом. Техният пристан след дългия полет през студения космос.

Това е Страната на Падащите Звезди.

Малцина знаят за нейното съществуване. Легендите шепнат, че само най-чистите сърца, водени от искрено любопитство или от едно много, много специално желание, могат да зърнат пътеката към нея. Пътека, която не е направена от пръст и камъни, а от лунни лъчи, сънища и онази невидима нишка, която свързва всяко отправено към небето желание със звездата, на която е поверено.

Някъде там, в обикновения свят, едно или две деца скоро ще вдигнат поглед към нощното небе. Може би ще видят падаща звезда. Може би ще си пожелаят нещо с цялото си сърце. И може би, само може би, тяхното любопитство и силата на желанието им ще бъдат достатъчно силни, за да открехнат вратата към тази тайна страна.

Тяхното приключение тепърва предстои. А с него – и разкриването на тайните, които Страната на Падащите Звезди пази от векове.

Глава 1: Звездата, която падна твърде близо

Лили обичаше нощното небе повече от всичко. Повече от сладоледа с парченца шоколад, повече от новите си цветни моливи, дори повече от летните ваканции, макар че сега беше точно средата на една такава прекрасна, безгрижна ваканция. Но когато слънцето се скриеше и първите звезди срамежливо премигваха над покривите на малкото им градче, сгушено в полите на планината, сърцето на Лили започваше да тупти по-бързо.

Тази вечер беше особено ясна. Въздухът беше топъл и ухаеше на окосена трева и наближаваща лятна буря, макар по небето да нямаше нито едно облаче. Лили лежеше по гръб върху старото одеяло, разпънато на полянката зад къщата ѝ – тяхното тайно място за наблюдение на звездите. До нея, подпрян на лакти, седеше Макс, най-добрият ѝ приятел.

Макс не беше чак такъв мечтател като Лили. Той обичаше да строи къщички по дърветата, да кара колело с бясна скорост по прашните пътеки и да разглобява стари радиоапарати, за да види какво има вътре. Но обичаше и Лили, и нейното въодушевление беше заразително. Затова почти всяка ясна вечер идваше да ѝ прави компания под звездите.

– Виждаш ли Голямата Мечка? – попита Лили, сочейки с пръст към познатото съзвездие. – Баба казва, че ако я гледаш достатъчно дълго, можеш да видиш как мечките в нея се раздвижват.